Здравей Гост

нещо прекрасно...

  • 6 Отговора
  • 1865 Прегледи
*

Вещичка

  • ****
  • 5943
  • Виждам те!
    • Уникални подаръци за любими хора
нещо прекрасно...
« -: Юли 28, 2010, 09:21:00 am »
намерих това в нета и понеже е с астрологична насоченост /освен езотеричната/ го пускам тук. надявам се, че ще го оцените по достойнство  :blink:

с искрени адмирации към авторката  :wub:  http://www.public-republic.com/magazine/2010/07/54865.php


Мая
Не знам откъде да започна. Едва ли някой ще ми повярва. Всичко се обърна с главата надолу. Безпощадна дивотия. Но не ме е грижа. И без друго нямам какво да губя. Чувствам се хванат в капана на собствения си хаос. Дано някой ме прочете, защото вече не знам кой съм.

Носех се по магистралата с класическа скорост от двеста километра в час. Всичко беше точно такова, каквото тайно си го бях пожелал. Времето – безшумно. Небето – гладко. Магистралата – права и безкрайна, на всичкото отгоре празна, което, разбира се, е твърде странно явление по това време на денонощието, но аз слабо се замислях. Имах нужда да подредя мислите си по протежение на нечовешки дългата върволица от километри напред – необезпокоявани, монотонни и анестетични.

Какво се случи? Какво не бях предвидил? Нали уж бяхме щастливи. Цели двайсет и пет години. Още си пред очите ми. Също като тогава. Все едно беше вчера. Слабичка, с дълга до земята пола на цветя, квадрати, триъгълници, осморки, безкрайности – цялата формула на неразгадаемата ти природа сякаш беше изписана върху тази шантава, пъстра дреха. Катранено черната ти коса стърчеше във всички посоки, а финият ти нос бе кацнал присмехулно и нелепо между две проницателни, сериозни очи. Обожавах те.

Беше най-умното момиче, което познавах. Четяхме в захлас Кастанеда и мечтаехме за живот без ограничения, за скок в безкрайности, за безхаберно джиткане в пространството от варианти. После ти нещо започна да се дърпаш, да биеш отбой, да спориш и да мълчиш. Не те разбирах. Не ме ли обичаше вече? Говореше глупости – това моето не било свобода, било тотална зависимост и бягство от реалността.

След това реши да зарежеш астрофизиката, а беше израснала с нея, с учебниците и телескопа на баща си. Това ме срина. Обожавах разговорите ни за квантова физика, термоядрен синтез, свръхнови, квазари, бели джуджета, червени гиганти, фрактални проекции, теория на относителността, черни дупки, теория на струните… Не можеше ей така изведнъж да се откажеш. Ами аз? За мен помисли ли? Всичко правехме заедно. Ти беше моят свят. Моята вселена. Всички измерения.

Беше непреклонна. Искам да се върна при хората, да позная човешкото, каза. Ще се прехвърля в Психологическия факултет. Намерих си квартира. Разделяме се.

Тогава реших да го направя. Или живот с теб в друга реалност, или никакъв! Скокът беше невъобразим. Не, не, такова нещо не подлежи на описание. Трябва да се изпита.

Реалността е многослойна и в нея се съдържа безкрайно множество от варианти на живота ти. Със силата на съзнанието си човек възнамерява и осветява желания сценарий, за да го преживее. Но не бива да се вкопчваш в копнежите си, иначе деформираш процеса и резултатът е нулев. Или получаваш бомба със закъснител – не е ясно къде ще попаднеш.

Смътно усещах, че съм се хванал за теб като удавник за сламка, че така провалям и двама ни, но тогава не можех другояче. Исках те в живота си, исках всичко да остане постарому и бях готов да сменя варианта. На всяка цена! Ако ще и да го изкривя.

Застанах на ръба. Дишах много дълго. Сетивата ми се притъпиха, виждах със затворени очи. Главата ми се разтвори, умът ми се сля с прелитащите птици и се понесох на крилете им. Тогава разбрах, че съм готов. Казах формулата, която внимателно бях напипвал дни наред преди това: „Живот с Мая като моя съпруга.” И скочих!

Реалността сякаш се нагъна, сви се в утробата си, после се разтресе спазматично и се отпусна с тежка въздишка като след оргазъм. Разпадна се на съставните си частици. Пренареди се. И замря.

Нямаше жива душа. Дворът на университета беше опустял като след атомен взрив. Седнах на една пейка и зачаках. Опитах се да си събера мислите. Безуспешно. Уж всичко беше познато, но не съвсем. Застиналост и усещане, че си попаднал в илюстрована книга. Странна, оглушаваща тишина. Нито шум на листа, нито повей, нито птича песен. Не знам колко време съм стоял така – може би минути, часове, дни, векове…

После въздухът се пораздвижи. Реалността започна да се оживява, да добива триизмерност. Появиха се отнякъде хора. Някои от тях ми бяха познати, но не знаех откъде. Поздравяваха ме. Досетих се, че са ми състуденти, но кой кой беше… Ще се сетя. Сега това не е важно.

Трябваше да те открия. Затичах се към залата по експериментална физика – там се бяхме запознали, там те виждах в спомените си. Връхлетях вътре. И те съзрях. Очите ти се взираха в мен – спокойно, изпитателно, някак съучастнически. Прегърнах те. Обгърнах те отвсякъде. Стиснах те с все сила. И останах така завинаги.

И вчера те намерих. Безжизнена, бездиханна, бледо подобие на себе си. Как можа да го направиш? Не ти ли дадох всичко? Виждах, че линееш, че живецът ти се е изгубил някъде по сивите артерии на ежедневието. Но си казвах, нормално е – работата в института, конференциите, проектите…

Е, да, отдавна не мечтаехме и не говорехме за магическия свят отвъд видимото. Затова пък се имахме един друг. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав да се самоубиеш. Побеснях. Задуших се. Изгубих почва под краката си. Останах един оголен нерв. И болеше, адски болеше.

Боже, триста километра в час! Разтърсих глава. Изтръпнах. Десният ми крак се бе вкочанил. Бях натискал педала на газта и аз не знам колко време. Внимателно отлепих. Изохках. Реалността навън отново се бе превърнала в илюстрация. Но този път сякаш бе изрисувана не с маслени бои като тогава, а с акварели.

И тогава я видях. Табелата. Вдясно. Първото населено място от цяла вечност насам. Свърнах. След около половин час се озовах в китно крайбрежно градче. Малките улички се спускаха надолу към плажа, прекосявайки като капиляри ботаническа градина с дивото й поселение от Евино време. Седнах на дънер и отмалях.

Имах нужда от дълга почивка. Над главата ми се спускаха огромните листа на древни папрати, миришеше на зелено, мокро и прогнило. Опипах с гърба си стабилна опора и се отпуснах. Край мен сновяха бодри младежи, майки в унес бутаха детски колички, възрастни двойки се крепяха и ме оглеждаха странно. Затворих очи и изключих шалтера.

Когато се събудих, беше станало тъмно почти като в рог. Вечерният хлад се бе пропил в костите ми. Вкусвах по устните си солените пориви на морския бриз. Запътих се да потърся нещо за хапване. Градът се бе изнесъл по тротоарните кафенета. Въздухът жужеше от преплитащи се разговори. Улични светилници, звънтящи чаши, истеричен кикот, увещаваща интонация, бели дувари, оранжеви тенти, тюркоазено сини порти, карети с туристи. Идилия, жадуван покой.

Никой не ми обръщаше внимание. Потърсих ресторант в по-тиха уличка, встрани от централната суматоха. След двайсетина крачки погледът ми бе привлечен от табела – „Астрофизични консултации”. Каква пък е тази лудост? Какво има да се консултира тук? И то точно на забравено от бога място, където едва ли им се намира кьорав телескоп? Какво ли ще стане, ако се отбия и разпитам?

- Добър вечер. Вие сте последният клиент за двайсет часа, нали? Заповядайте.

На прага стоеше около четирийсетгодишна жена с хипарски, но по своему елегантен вид – усмихнато лице, дълги до кръста, гарваново черни плитки, цяла камара гривни, които дрънчаха хипнотично. Шарена пола до земята, игриво-повелителен поглед и фин нос. Стоях като закован. Гласът й ме поведе и волята ми ме напусна. Последвах я вътре. Щом се посъвзех, забелязах, че съм седнал на удобно диванче с меки възглавници.

Пред мен седеше Мая. Или нейна двойница. Делеше ни ниска масичка с малък компютър отгоре.

- Струвате ми се познат. Как се казвате?

- Максим Бард.

Лицето й се изопна. Челото се сбърчи. Очите й се впиха в мен подозрително, изучаващо. Гласът потрепера:

- Кажете си датата на раждане.

Въпросът й ме учуди, но отговорих. И без това нямах представа какво се случва. Завладя ме усещането, че се намирам в сюрреалистичен филм.

- Защо ви е дата на раждане за астрофизична консултация? – едва успях да изломотя, опитвайки се да се хвана за хилаво стръкче рационалност.

- Астрофизична? О, не, аз правя астрологични консултации. Изследваме вашия вътрешен космос чрез отражението му във външния – планетите в момента на раждането ви.

Какво пък толкова, ще поиграя на тази игра. Астрологични врели-некипели. Но имах ли по-добра алтернатива за прекарване на времето? Дори бях забравил за глада. Любопитството надделя. Трябваше да разбера коя е.

Издържах погледа й.

- Кога и къде сте роден?

Внимателно продиктувах скъпоценните си данни, доказващи, че някога съм съществувал на този свят.
В кой свят всъщност?

- Но кой сте вие? – подскочи като ужилена.

- Моля ви, седнете. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз съм просто клиент. Нека поговорим. Успокойте се, ето, пийнете вода.

- Извинете ме, познавах някога мъж на име Максим Бард, беше роден на вашата дата. Сигурно е чисто съвпадение. Умът ми не го побира. Дори приличате на него. Това е някаква нелепост.

- Простете, а вашето име как е?

- Мая.

Запазих самообладание. Малко по малко като че ли започвах да схващам какво ставаше. Дали не бях прескочил в друг вариант на действителността?

- А не сте ли учили все пак астрофизика?

- Да, но не се дипломирах. Прекъснах образованието си и записах психология. Светът на астрофизиката бе твърде студен за мен. А сега чрез астрологията правя възможна срещата между звездите и душите. Впрочем вие откъде знаете?

- Учихме заедно. Ти беше най-близкият ми човек, Мая. И ме заряза.

- За бога, какво става? Това е някакъв театър на абсурда! Познавах Максим Бард, но той почина. Самоуби се. Бяхме втори курс. Намериха тялото му в пропастта. Идентифицираха го без капка съмнение. Личните му документи бяха у него. Това не си ти!

- Аз съм. И не умрях. Всъщност явно за онази линия на реалността съм умрял. Но когато скочих, аз успях! Прехвърлих се. В друг вариант на реалността. В него ти завърши астрофизика, омъжи се за мен, работихме заедно и преди три дни си отне живота.

Свлякох се на пода. В нозете й.

- Защо? Защо го направи, Мая? Защо ме изостави? Само ти можеш да ми отговориш. Никой друг. Само ти знаеш истината. Къде сбърках? Помогни ми.

- Но аз не съм онази Мая. Моят живот е прекрасен, пълноценен, щастлива съм. Колко ли отчаяна трябва да е била, за да си посегне. Не съм в главата й, не знам. Какво я е подтикнало?

- И аз не знам. Бяхме щастливи. Животът ни беше точно такъв, какъвто го исках.

- А поинтересува ли се какво тя иска? Въобще някога било ли те е грижа за какво мечтае, какво я гнети, какво я депресира, какво я прави щастлива, какво я усмихва? Започвам да ти вярвам, че си ти, защото си същият егоист, когото познавах на времето. Скачачът в пространства от варианти?! Стига бе. И за какво? За да задоволиш инфантилните си желания! По-далече от търбуха си виждаш ли? Страхливец!

- Моля те… Помогни ми… Не знам кой съм, изгубих се. Само теб имам.

- Не, нямаш мен! Имаш само себе си! Погледни си картата! Всичките ти планети са в лявата част на хороскопа, в аз-полусферата, а половината от тях са в дванайсети дом. Не можеш вечно да се криеш от света и да драпаш със зъби и нокти да се върнеш в утробата на рая.

- Но аз не се крия. Аз създавам своя свят.

- Глупости на търкалета. Как не успя да го осъзнаеш толкова години? Вариантите са безброй, но ти не можеш да прескочиш в такъв, който е с по-висока вибрационна честота от твоята. Не можеш да надскочиш състоянието на съзнанието си. Не можеш да избягаш от основната си житейска задача. А тя е да пораснеш, да станеш независим, зрял и свободен. Във всяка една реалност ще я срещаш.

Докато не решиш проблемите си и не отвориш съзнанието си, всички линии на съдбата рано или късно ще се изкривяват и ще завиват към все един и същ, повтарящ се сценарий. Уж получаваш възнамереното, но накрая пак се хързулваш по плоскостта на психическите си недъзи. Затова и съм те изоставила отново. Ти си си все същият – изискващ, страхлив, ненаситен, егоцентричен, зависим. А е трябвало да ме пуснеш, да се обърнеш към себе си, да намериш извора на живота вътре, да потечеш с него.

- Как да потека?

- Аз още тогава ти го казах. Щом неистово копнееш нещо, значи не си свободен. А измеренията са за свободните. Затова се отказах да се уча как да се движа в тях. Защото се уплаших. Не бях вътрешно свободна. Трябваше да позная себе си, ограниченията си.

Неизкривен вариант получаваме едва когато можем да живеем какъв да е живот, едва след като приемем настоящето такова, каквото е, понеже именно под тази му форма сме го привлекли – то ни предоставя всички необходими условия да се огледаме в него и да се видим какво представляваме. Нашият вътрешен и нашият външен свят са идентични!

- Но как така? Как ще искам вариант, който не искам?

- Как не схващаш? Въпросът дори не е в искането. А в моженето, в състоянието. Колкото по-осъзнат ставаш, опознавайки себе си и разширявайки съзнанието си, толкова повече реалности заживяват вътре в теб, не извън. Дори нямаш нужда да се пънеш да прескачаш от една в друга. Виждаш, че външната реалност е отражение на вътрешното ти състояние.

Тя просто го следва по петите. Всеки миг. Твоята рождена карта е символно изображение на психиката ти, в която дремят пространства на варианти. Виждаш ли тези цветни линии? Образно казано, това са канали на съдбата, по които се разгръща психическата реалност.

Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях. Затова нямаш нужда и от мен. А сега върви си. Намери се.

 - Бабо, да си барала хапчетата ми, с надпис "LSD" ?
 - Майната им на хапчетата. Иди да видиш к'ви дракони има в кухнята!


http://podaraciunikati.alle.bg/  http://darovenaprirodata.alle.bg/

*

Инти

  • ***
  • 2068
Re:нещо прекрасно...
« Отговор #1 -: Юли 28, 2010, 10:07:24 am »
Вещичке помниш ли, че заради един твой пост, в който беше писала за Анима Мунди, успях "случайно" да открия сайта на Милена Вълканова и така се запознах с нея. Гледам, че тя е пуснала статията, която си постнала.  ;D ;D ;D

Тя има и други нейни сайтове с много полезна астрологична и езотерична информация.

Ето единия:

http://psychologicalastrology.wordpress.com/
« Последна редакция: Юли 28, 2010, 10:12:35 am от Инти »

*

Вещичка

  • ****
  • 5943
  • Виждам те!
    • Уникални подаръци за любими хора
Re:нещо прекрасно...
« Отговор #2 -: Юли 28, 2010, 10:11:59 am »
Вещичке помниш ли, че заради един твой пост, в който беше писала за Анима Мунди, успях "случайно" да открия сайта на Милена Вълканова и така се запознах с нея,гледам, че тя е пуснала, която си постнала.  ;D ;D ;D

Тя има и други нейни сайтове с много полезна астрологична и езотерична информация.

Ето единия:

http://psychologicalastrology.wordpress.com/

абе аз се сещам, че имаше нещо такова ама да не си мислиш, че помня името /имена много трудно запомням/  ;D ;D ;D

като ми остане ред ще го разгледам този сайт  :P 

 - Бабо, да си барала хапчетата ми, с надпис "LSD" ?
 - Майната им на хапчетата. Иди да видиш к'ви дракони има в кухнята!


http://podaraciunikati.alle.bg/  http://darovenaprirodata.alle.bg/

*

Nebesna

Re:нещо прекрасно...
« Отговор #3 -: Юли 28, 2010, 10:46:26 am »
Вещичке помниш ли, че заради един твой пост, в който беше писала за Анима Мунди, успях "случайно" да открия сайта на Милена Вълканова и така се запознах с нея. Гледам, че тя е пуснала статията, която си постнала.  ;D ;D ;D

Тя има и други нейни сайтове с много полезна астрологична и езотерична информация.

Ето единия:

http://psychologicalastrology.wordpress.com/

Чудесен линк. Тя е и естет, освен всичко останало. Много добре оформен блог, браво!

*

vanilla

  • **
  • 1578
Re:нещо прекрасно...
« Отговор #4 -: Юли 28, 2010, 02:25:48 pm »
Цитат
Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях.

колко просто звучи....и колко лесно за разбиране...не като някои префарцунени статии ....много вдъхновяващо ;D....
или е нещо от транзитите ми...ама почвам да мисля свободно...ако мога да надхвърля границите се...... :rolleyes:
много лесно "звучи".... :blink:
данке Веще...нещо ми светна в главата  :blink:...ама да видим колко ще издържи....

*

Вещичка

  • ****
  • 5943
  • Виждам те!
    • Уникални подаръци за любими хора
Re:нещо прекрасно...
« Отговор #5 -: Юли 28, 2010, 02:31:48 pm »
Цитат
Докато не ги продухаш тях, докато не ги почистиш, докато не ги обходиш; докато не отвориш прозорците и вратите на душата си за всички „неканени” гости на битието, докато не потечеш свободно, без претенции, вариантите на съдбата ти ще се ограничават до една шепа. Те са наистина безкрайни, но ако ти самият си безграничен. Станеш ли безграничен обаче, вече нямаш нужда от тях.

колко просто звучи....и колко лесно за разбиране...не като някои префарцунени статии ....много вдъхновяващо ;D....
или е нещо от транзитите ми...ама почвам да мисля свободно...ако мога да надхвърля границите се...... :rolleyes:
много лесно "звучи".... :blink:
данке Веще...нещо ми светна в главата  :blink:...ама да видим колко ще издържи....

умът в теб самичък си слага границите. ако успееш да ги събориш - ти ставаш едно с Вселената...

толкова е просто и същевременно толкова сложно...

 - Бабо, да си барала хапчетата ми, с надпис "LSD" ?
 - Майната им на хапчетата. Иди да видиш к'ви дракони има в кухнята!


http://podaraciunikati.alle.bg/  http://darovenaprirodata.alle.bg/

Re:нещо прекрасно...
« Отговор #6 -: Юли 28, 2010, 03:27:07 pm »
Цитат
Неизкривен вариант получаваме едва когато можем да живеем какъв да е живот, едва след като приемем настоящето такова, каквото е

Мда,така е!На мен лично като ми се случи нещо,което не искам,тоест вариантът,който изобщо не съм си и представяла,че ще ми се наложи да живея или приемам,първото което изпитвам е безсилие и ярост,че нямам друг избор или другия избор просто се самоизключва от само себе си,но след като се мине определено време почвам да свиквам с идеята и дадения вариант и почвам да го приемам по-спокойно,макар че това не значи че ще ми хареса,просто нещата съм ги усмислила с времето.  :blink: