Писмо от една Емигрантка
И този ден умира натъжен
от бързане, от болка, от умора.
Небето плаче, плаче вътре в мен
изгубена сама сред чужди хора.
...
Годините минават и боли,
когато няма на кого да кажеш,
че взирането в празното тежи
и от тишината оглушаваш даже.
Всеки ден умира нещо в мен,
сърцето плаче и боли душата-
тъй тежко е,когато си ранен,
а е сама във тъмното ръката.
Далеч от дом,от близки и земя,
в гърлото напира вик разплакан,
сама ли се обрекох на това
и хубавото докога ще чакам?
Когато няма връщане назад
от пътя ти по стръмното нагоре,
когато само с болка си богат
и искаш да заплачеш от умора,
когато нараненото сърце
повтаря ти,че имаш още време,
че имаш още двете си ръце
и никой не ще ти ги вземе.
Върви напред дори да те боли,
земята е под теб и е надежда,
през всичките прегради премини
да видиш този път къде извежда!
А стигнеш ли накрая до върха,
не гледай долу и назад,не се обръщай.
Сега ти трябват само две крила
и Вярата,че ще се върнеш у дома!!
автор: неизвестен
Автор
Тема: ПОЕЗИЯ (Прочетена 27003 пъти)